 Начало
Биография
Книги
Статии
Връзки
Журнал на Български
Още
Контакт
This Site In English
Journal In English |
Васил Левски като европейски революционер, но не и светец
Стефан Чурешки
Защо не успя опитът за канонизация на Апостола на свободата
Преди няколко години расоносците от групата на разколниците, както и някои политици, окуражавайки се взаимно, побързаха да обявят процедура по канонизация на Васил Левски. Канонизацията на революционер, и то "баш комита", обаче е прецедент в историята на църквата. И както се видя през изтеклото време, деянието не се "легитимира", "не се състоя" и не намери подкрепа в широките обществени слоеве.
Европейската традиция, към която принадлежат българите, познава два основни исторически типа:
образа на християнския светец
и образа на революционера
Чрез тях европейските общества търсят да изразят духа на определена епоха и като висша цел да обобщят посредством делото на един човек идеята за цивилизация.
От гледна точка на отношенията човек-общество тези два образа посочват двата пътя на обществена промяна. Битието на светеца е път на личностното самоусъвършенстване и така посредством духовната и нравствената промяна на личностите се променя и обществото.
Делото на революционера е пътят на развитие на гражданските ценности, за да се стигне задължително до социална промяна на обществото - то на всяка цена да бъде подобрено, дори и по насилствен начин. Двата пътя - на духовника и на бореца за граждански правдини - са автономни и не се пресичат.
Нека си припомним някои факти от делото на Васил Левски. Историците разполагат с три вида документи: 1. Личната му кореспонденция; 2. Идеологическите и политическите му възгледи, публикувани в уставите и програмите на революционното движение; 3. Разказите на негови сподвижници.
Стиховете на Ботев и Вазов няма как да се приемат за достоверни свидетелства - поетическата метафора не може да замести конкретния исторически факт.
В кореспонденцията на Левски се срещат препоръки към комитетската мрежа,
необясними от гледна точка
на християнската нравственост
Като: "Предателите трябва да се убиват с време"; "Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу"; "Тайната поща стори сефтето да убива"; "И дето има пари, ще искаме, ще искаме, ако не дават, ще взимаме". Важно е да се отбележи, че оправдание от типа "Това е нужно за революцията" има прагматично-комитетска, а не етична философска мотивация.
Във втория тип документи - програми, устави и платформи, се натъкваме на сходни текстове със силата на вътрешнокомитетски закон. В "Нареда до работниците за Освобождението на българския народ", съставена от Левски през 1871, четем: "Наказателен закон. 1. Ако някой войвода [...] издаде нещо на неприятелите ни, ще се накаже със смърт."
Същото наказание по други поводи се повтаря в още 4 точки. Относно убийството Библията е категорична, а църковните канони постановяват, че то е разрешено само във време на война или пък убиецът бива помилван при липса на умисъл или по необходимост от лична защита. Тук обаче не срещаме неумисъл и лична защита, нито пък война - това е вътрешен правилник на организация, а не програма за освобождението на България. Различно е през Априлското въстание, когато схватките с поробителя и фанатизираните черкезки и башибозушки орди са предизвикани от защита на личния имот и семейна чест. В програмата на БРЦК от 1. VIII. 1870 Левски пише: "Ние немаме претенции на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право", с което се оспорва целият авторитет на св. Библия и учението на църковните авторитети. В програма на БРЦК от 29. IV.-4. V. 1872 се казва: "Ние не въставаме против турския народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят и бранят. С една реч, ние считаме за приятели и сичките народи, които съчувстват на нашето дело, без да гледаме на вяра и народност." Следователно
революцията е замислена като
интернационално-надрелигиозна -
факт, който говори за свободомислието на Левски, но не позволява да бъде възприет като светец.
Третият вид документи са разказите на очевидци и сътрудници. Най-известната и влиятелна биография е книгата на Захари Стоянов, който казва: "Освен ненавистта си към турците Левски мразел още от душа и други няколко елемента в България. Те били: богатите, учените, калугерите и мустакатите бабаити, които били юнаци само на слова." Левски, както пише Захари Стоянов, наричал свещениците "кръстени турци", което е обида на църквата.
Левски се отказва демонстративно от монашеството, няколко пъти организира групи за насилствено вземане на пари от учители, чорбаджии и др. "елементи". И най-накрая - поръчва убийството на един монах и собственоръчно убива един юноша, който пазел парите на богатия си чорбаджия. Никой днес не знае покаянието на Левски, защото той не е имал време да го стори. Никой не знае дали е искал да се върне в манастира, защото той не го е поискал на процеса. Никой не знае
каква е била изповедта на Левски -
нейното съдържание е тайна...
Естествено някой ще се подсети за канонизацията на цар Борис I, който според един чужд документ е избил 52 болярски рода. Но царят е легитимен управляващ - има право да се разпорежда с хора, нарушили закона на държавата. Въстаналите болярски родове са наказани не според християнския закон, а според действащия езически закон, променен чак при цар Симеон. Освен това Борис I се връща в манастира и продължава аскетичния си живот, изживявайки църковното си наказание за убийство, каейки се ден и нощ.
Това са само част от възраженията, които изтеклите години превърнаха в неоспоримо свидетелство, че един акт на канонизация е свещено събитие, а то не се подчинява на светски принципи. Науката за светостта се нарича агиология. Светците според учението на църквата са християни, които са благоугодили на Бога. Те имат прослава на земята и приживе, и след успението си. Често пъти техните мощи са нетленни, а чудото присъства на гробовете им.
Образец за святост на БПЦ е св. Иван Рилски
Обстоятелството, че през Възраждането именно Рилският манастир се превръща в културно и национално средище на българския народ, доказва устойчивостта и истинността на църковната канонизация. Последният канонизиран светец от българските е св. Софроний Врачански.
Отсъствието обаче на адекватна понятийно-категориална система в модерната българска хуманитаристика, оставаща чак до началото на ХХI в. предимно еклектична, компилативна или подражателска, не позволи тези доводи и възражения да се "обговорят" ясно и категорично. Обръщайки се към делото на Васил Левски според автентичните документи на епохата, читателят се натъква на идеи и дела, концептуално различни от идеите и делата на християнските светци. В документите за живота, дейността и идеологията на Левски не могат да се открият качества, превръщащи революционера в светец. Това не изважда Левски от мястото му в българския пантеон, нито го дамгосва със знак на грешник. Но със сигурност идеологията и делата на Левски имат друс сигурност идеологията и делата на Левски имат друг, граждански отпечатък и излъчват друго културно и нравствено послание, различно от клерикалното. Историческите извори недвусмислено и без специално тълкуване доказват страстната обвързаност на Левски с революцията и идеите на Просвещението.
Политическата и социална
свобода, знаме на Левски,
са цел на гражданските добродетели. В този смисъл личността на Апостола на свободата подлежи на оценка единствено от социалнополитическото.
Изтеклите години категорично показаха, че несполучилият опит за канонизация на Левски от страна на разколническата група около Инокентий прибави достатъчно материал за размисъл за онези, които говорят с лека ръка за вяра и църква, за Бог и светец, за народ и християнство.
Източник: в-к Сега, Февруари, 2004
|
